Category Archives: Литература

Монолог

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
дъжда от камъни и от стрели
на злобната съдба, или въстанал
със меч в ръка срещу море от мъки
да сложиш край на всички тях: умираш,
заспиваш…нищо друго…тъй във сън
да се стопят и бремето душевно,
и хилядите неизбежни болки,
присъщи на плътта. Такъв завършек
би трябвало да бъде блян за всеки:
заспиваш, спиш…сънуваш може би?
Да, тук е пречката! Защото туй –
какви ли сънища ще ни споходят
в съня безкрай, когато се измъкнем
от бренната черупка? – то ни спира;
таз мисъл прави жизнения гнет
тъй дълголетен. Кой търпял би инак
безбройните камшици и обиди
на времето: откритата неправда
на силния, съдийския бавеж,
надменността на ранга, произвола
на всеки, който е получил власт,
отритнатата обич, злия присмех;
със който некадърниците плащат
на тихата заслуга – всичко туй! –
когато едно бодване тук, вляво,
очиства сметките ни? Кой би мъкнал
със пот и стон товара на живота,
ако не беше този страх пред нещо
зад гроба, в неоткритата страна,
отдето никой пътник се не връща –
той смазва волята ни и ни кара
да се мирим с известните беди,
наместо да летим към неизвестни!
Тъй размисълът прави ни пъзливци
и руменият цвят на дързостта ни
повяхва под отровното белило
на многото мъдруване. И ето,
мечти високи, почини с размах
на нейде кривват и така си гаснат,
не станали дела!…Но тихо!

Оскар и Розовата дама

В основата на книгата са писмата,написани от едно десетгодишно дете до Господ.Открива ги Маминка Роза,”розовата дама”,която го посещава в детската болница.Те описват дванайсет дни от живота на Оскар,дванайсет искрящи и поетични дни,дванайсет дни,равни на сто и двайсет години,изпълнени със забавни и вълнуващи герои.

Тези дванайсет дни,може би ще бъдат последните.Но благодарение на Маминка Роза,свързана с Оскар с една голяма обич,тези дванайсет дни ще станат легенда…..

“Мили дядо Боже,

Днес съм на сто години.Като Маминка Роза…

Опитах се да обясня на родителите си,че животът е странен подарък.В началото надценяваме този подарък и мислим,че сме получили вечен живот.След това го подценяваме и го намираме за гаден,прекалено къс,почти сме готови да го захвърлим.И накрая си даваме сметка,че не е било подарък,а даден само назаем.И тогава се опитваме да го заслужим….”

***

“Трябва да се прави разлика между две болки,малки мой Оскар,физическата болка и духовната болка.Физическата болка можем да изтърпим.А духовната болка я избираме….”

 

Дзен – алкохолизъм

Дзен – алкохолизъм

размисли и наставления

Текстът е предоставен с любезното съдействие на ИК “Стамболово” и преводачът Гроздан Бъчваров. Предоставеният текст е работен вариант, който подлежи на евентуална корекция и промяна по усмотрение на Издателя.

Предговор на преводача:

  Дзен-алкохолизмът е възникнал в Тъмна Индия в началото на миналия век като смесица от различни народи, култури и видове алкохол. Основна фигура, идеен водач и учител е Опияненият, когото народът нарича още “заБлУДА”. Тази сравнително нова религия бързо печели хиляди последователи, но след първите години на разцвет идват и тежките удари на съдбата – дзен-алкохолизмът е обявен за антидържавна и противообществена религия, най-вече заради факта, че най-ревностните й почитатели започват с молитвите още в ранни зори и до обяд са изпаднали в нирвана, което ги прави абсолютно непригодни за каквато и да е обществена дейност. Опияненият е преследван, неговите послушници са гонени и затваряни, така че той – заедно с няколко верни ученици и сподвижници – намира убежище в Тибет, където седем години се посвещава на подобряването на спиртната дестилацията. По време на този му престой Опияненият води дълги и напоителни беседи със своите последователи, голяма част от които са залегнали в настоящата книга. След популяризирането на религията чрез банери по бутилки с уиски, той е реабилитиран и става световноизвестна личност. Милиони хора по света се запалват по дзен-алкохолизма, а в Русия тoй е издигнат в култ, там чести явления са масовите покръствания на стотици хора по градските площади (1).
      Основната цел на дзен-алкохолизма е вътрешното усъвършенстване и духовно израстване чрез пост, молитва и хавайски коктейли. Да достигнат истинското блаженство сполучват малцина, които изцяло са посветили живота си на спиртуалното си развитие. Въпреки че дзен-алкохолизмът е миролюбива религия, тя e дала на света няколко бойни изкуства – кво-ши-пииш-кай и салате-до – които се използват за самозащита при кръчмарски свади или срещу недоволни от бакшиша сервитьори. Любимата поза за индивидуална отбрана е “Пияна тояга”, а при масов бой – “Пиян морков”.
     Какво ли още мога да ти кажа, скъпи читателю? Освен че ти завиждам, защото за пръв разгръщаш книгата, която съм готов да препрочитам отново и отново.

Глава първа: Когато се наливаха основите

  Веднъж Опияненият разказа на своите ученици: “Достигнах истинското блаженство, но се върнах сред хората. Вървях сред тях, а те ме настъпваха по ръцете…”

Първи принцип на дзен-алкохолизма: по-добре цироза, отколкото склероза.

      Друг път той посочи един от учениците и му каза: “Скочи от тази скала”. Онзи се хвърли и се преби. Тогава Опияненият се обърна към останалите: “Действията се раждат от думи, думите от мисли. Най-добрият начин да не мислите е да нямате с какво.”

Втори принцип на дзен-алкохолизма: който пие, зло не мисли.

      Учениците му забелязаха, че Опияненият смесва всички налични видове алкохол в една чаша, изпива я до дъно и пада веднага под масата. Когато го попитаха, той се усмихна и отговори: “Когато откриеш най-късият път към блаженството, обикновено после те мързи да заобикаляш.”

Трети принцип на дзен-алкохолизма: зигзагът не е най-късият път, но е най-сигурният.

      Един от учениците му веднъж го попита: “Защо не хапваш и залък?” Опияненият го погледна благо и му рече: “Храната е за нищите духом, защото тя пречи да изпиташ истинското блаженство и те разсейва. Храната е изкушение, което те отклонява от правия път и ти пречи да усетиш божествения дъх в гърлото и сърцето си.”

Четвърти принцип на дзен-алкохолизма: всички прасета на мезета.

      Една сутрин учениците се оплакваха от главоболие, като резултат от твърде усърдните молитви и песнопения предната вечер. Опияненият ги събра и им каза: “Две са основните движещи сили на този свят – Блаженство и Махмурлук. И колкото по-голямо е блаженството, толкова по-страшен е махмурлукът после, защото тези две сили крепят равновесието в природата, няма щастие без болка, няма алкохол без пари. Но ще се откажете ли от блаженството заради махмурлук?”

Пети принцип на дзен-алкохолизма: след софра – зелева чорба.

Източник: http://www.shadowdance.info

Душата ми

Искам да потъна в себе си. Не знам защо изпитвам такава необходимост. Понякога се откъсвам от собственото си Аз, политам нагоре и се наблюдавам. Все едно, че съм друг човек. Виждам някаква фигура, която крачи – чужда и нереална, смачкана от дните, уплашена и търсеща да се захване за нещо. Наблюдавам се и ме хваща страх. Дали тази долу е реалната, или онази, която безпристрастно наблюдава света под нея… Виждам се… някъде съм… чужда и самотна… Вечерите са като затворени в орехова черупка или точно обратното – пръснати из цялото пространство, във вселената и ако има и други вселени, душата ми се озовава и там. Тогава усещам всички клетки по тялото си. Надниквам в тях, блъскам се в потока от кръв, преминавам през сърцето си, стоплям сама пръстите на ръцете си и се опитвам да разбера тайната на залутаната си душа. Мисля, че тя е някъде там, из лабиринтите на вените и капилярите, в тъмната част на мозъка ми или скрита зад ирисите на очите. Една вечер видях душата си като черна бездна. Беше толкова дълбока, че в нея можеше да се побере вселената. Виждах звезди, които се раждаха и умираха, живи и мъртви светове, начало и край, имаше човешко дихание и божествен промисъл. Всичко имаше. Въпреки безкрайността, усетих душата си да пулсира и в едно малко червено топче. То светеше красиво и пръскаше искри върху всичко. Дори и мъртвите светове поемаха от светлината и се опитваха да поемат още един последен дъх. Ярките звезди също заобичваха това червено топче, приемаха от топлината му и я правеха част от своя живот. Световете потръпваха от радост, че са получили дъх от някаква човешка душа и от това някъде разцъфтяваше любов. Тогава и сърцето ми се пръскаше, политаше из мъглявините и галактиките и разнасяше човешкия стремеж към опознаване на непознатото. В такава вечер, когато живеех във вселената и тя живееше в мен, отново видях душата си. Бездната беше чудовищна. На дъното ù имаше два огромни камъка. Лежаха плътно притиснати един до друг и издаваха синьо сияние. Бяха много тежки и много гладки. Там, под тях, беше най-загадъчното и неразбрано нещо, което душата ми пазеше толкова ревниво, че се страхуваше да го покаже и затова беше захлупила тайната с двата камъка. А те наистина бяха чудни! Издаваха светлина, но бяха студени, бяха красиви, но и отблъскваха. Примамливи и страшни. Под тях беше същността на душата ми. Continue reading Душата ми