***

Не можах да бъда
твоята пролет:
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда
твоето лято:
друг се къпа
в реките горещи и бели.

Нека бъда твоята есен!
Ще тежа във ръцете ти, златна и зряла,
ще се стича в сърцето ти моята сладост
и кръвта ти ще стане
вино есенно, младо.
Дрехата си ще ти постилам
като жълта затоплена шума
и укротена, и намилвана
до теб ще лежа безшумно.

Няма да има пролетни мълнии,
юлски горещници няма да има:
със кротка нежност ще те изпълня,
с ябълков дъх и с нещо без име.
Сякаш с леки есенни паяжини
ще те оплета целия…
И една сутрин ще видиш смаян:
сняг е паднал.
И ние сме побелели.

 

Станка Пенчева

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*