Писъци

Пищи дерайлиращият влак. Закъсняващата линейка. Безсмислената вече пожарна кола. Жената, която няма да върне мъжа си.

Пищи безнадеждността.

Пищиш в истерия. От страх. От ужас. При внезапната поява на нещо зловещо и неизбежно. При фатална катастрофа, непоправимо срутване.

Пищи безпомощността.

Пищи гладът, който не може да бъде заситен в момента. Пищиш от удар под кръста. От нож в гърба. От помия в лицето.

Пищи безизходицата.

Никой не знае колко октави се съдържат в общо взето кротката, склонна към мъркане човешка душа. Лежи в нея дискантото на писъка, готов ненадейно да излети през гърлото. Крясъкът е гняв, ярост, озлобление, но е една от гамите на нормалния човешки глас.

Писъкът е неговият свършек.

Раздират се струните му. Вледенява се топлият му дъх. Излита навън, събрал последните ти сили.

Писъкът е разрив на душата.

Той е краят на човешкото.

Дори не подозираме какво количество първичност е заложена в нас.

Не можем да определим инстинктите си.

Да назовем страховете си. Да извадим на показ стаените си ужаси.

Живеем с връхчетата на душата. Не смеем да дадем живот на дълбините.

Тъмно е в тях и е неведомо. Те имат свое съществуване.

Без господар. Без бог. Без правила.

Нямаме власт над тях и ни остава само да се молим да не вземат власт над нас. Няма да се познаем.

Колко пъти си усещал как писъкът лази към гърлото ти и са ти трябвали непосилни усилия, за да го затъкнеш. Това е гласът на твоите дълбини. Не една – десетки са устите, които искат да го изреват. Писъците на твоята същност. Не са излетели само защото не са пожелали. Или защото не им е дошло времето. Те имат свои времена. Спрели са сами. Не ти. Ти можеш само да ги преглъщаш. Да ги потискаш. Да ги спотаяваш.

Но многогласите писъци те гърчат отвътре. Растат, болят и тровят като апендикс.

Носиш си ги

Няма оперативно лечение за писъците от нашите дълбини.

Не можем да изтържем от себе си онази сянка, която ту малка, ту голяма, ту ефирна, ту плътна не ни оставя на мира през всичките ни години.

Гложди. Смущава. Стряска с неочаквани спомени. Стъписва ни с неподозирани постъпки, които като лунатици следваме.

И тънко-тъничко пищи. Нашето детство.

Неговата безпардонна откровеност. Приемането на черното само като черно и на бялото по същия начин. Веселият собствен свят сред света на подчинението и послушанието. Чистата логика на изчистените до бяло понятия за добро, лошо, светло, тъмно. Истинската радост и истинската болка.

Децата не знаят що е тъга. Познават само болката. Боли и от несправедливост. Помним ли категоричните детски категории за справедливо и несправедливо?

Те пищят сега с копринените си гласчета.

Пищи нашето вродено достойнство. Многоструен вой на хилядите допуснати, преглътнати, приети от нас унижения. Най-плътно запушваме ушите си за този писък. Най-много не искаме да чуваме него.

Загърбили сме гора от унижения, през която сякаш е минал някой друг.

Над нея се носи писъкът на жаждата ни за слънце, простор и очистващ дъжд. На копнежа по морето. На устрема към небето.

Истерично пищят оскубаните ни, подрязани криле. Всеки пропуснат шанс да излетим, да надзърнем в небето, да се доближим до слънцето, да се слеем с морето отправя към нас жестоките си въпроси. Иска обяснение. Търси отплата.

Бил си близо, бил си почти там, защо сега си в калта?

Какво направи със себе си.

Пищи женското начало в мъжа и мъжкото в жената.

Той се гърчи в сънищата си от копнежа да бъде нежен, уязвим, закрилян и закрилящ, приютяван и приютяващ. Да дарява топлина. Да разтваря обятия за красотата и добротата на света.

Тя тръпне от болка по силата и твърдостта, по независимостта и самостойността. Раздира я желанието да пробива пъртини и да прокарва пътища. Бушува волята й за волност и за свободен избор. Вие в нея водачът и вождът. Воинът и звероукротителят.

Във всеки от нас пищи и пита огромният потенциал от любов и доброта, останал неосъществен. Неутоленото желание за обич. За много обич. За цялата обич на света.

Имаше такова нещо. Помниш ли?

Пищят нереализираните омрази. Невъздаденото възмездие.

Всичко недообичано, недомразено, недоотмъстено иска час за своя съд. Свидетелите са събрани. Явяват се неповикани.

Смущават съня ни и вгорчават пиянството ни.

Неизказаните думи и ненаписаните редове. Неподадената ръка. Неспасеният удавник. Неприласканото дете. Непосоченият подлец. Неизобличеният мръсник. Ненаказаният крадец. Непобеденият тиранин.

Пищи безнадеждната ни надежда, която още иска шанс.

Най-страшен е писъкът на мечтите ни, останали в забрава.

Те бяха родени от нас, защо ги убихме? Бяха същност и идентичност на всеки от нас, защо ги обезличихме?

Няма никога да ни простят. Не помага нито едно оправдание.

Ще ни наказват вечно със своето неизтребимо присъствие.

Стискаме за гушата разочарованието от себе си. Не искаме да чуваме гласа му. Няма да го признаем. Опитваме се до го заместим с разочарованието от света, хората, изкуството.

Този свят, който винаги е бил крив. И естествено не ни разбира. От най-малките до най-обхватните си измерения светът не е по наша мярка. Семейството е не това, в което сме заслужавали да попаднем. Нито страната и държавата, а най-малко пък обществото.

Да не говорим за времето си. Родени сме или късно, или рано, но никога в епоха, достойна за нас.

Пищи потребността ни от общуване наред с неспособността да разбираме хората. Не знаем дори какво в крайна сметка представляват. Познаваме собствените си представи за тях, не и тях самите. Не правим нищо, за да ги опознаем. Не искаме това, както не искаме да познаем и признаем истината за себе си.

Изкуството разочарова най-лесно.

Защото е заменимо. Повтаряемо. Може да се сътворява пак и пак отначало. Не е живот. От живота няма как да се разочароваш. Той е единствен и неповторим. Друго няма.

Колкото и да играеш на огорчен, нещастен, онеправдан – ти си твоят живот и той е ти. И винаги си мислиш, че си го направил ти. Кой досега е казал, че е разочарован от себе си?

Не спира, никога не е спирал писъкът на страха от старостта.

Колкото повече остаряваме, толкова по-пронизителен става. И все по-наивно си внушаваме, че тя предстои. Дори когато е сковала краката, ума, сетивата и емоциите ни, пак мислим, че е някъде напред, че е далечна.

Вплитат се в този писък ужасът от смъртта и ужасът от живота. Вечно единоборство. Неразделими врагове. Непримирими приятели. Всеки от тях едновременно стъпква и въздига другия.

Възел. Възел от писъци в гушата, през който едва-едва дишаме.

Пищят в нас безнадеждността, безпомощността, безизходицата.

Жилите им са изпъкнали. Очите изцъклени. Косите щръкнали.

Ням филм. Телевизор без звук.

Угасваш екрана.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*