Монолог

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
дъжда от камъни и от стрели
на злобната съдба, или въстанал
със меч в ръка срещу море от мъки
да сложиш край на всички тях: умираш,
заспиваш…нищо друго…тъй във сън
да се стопят и бремето душевно,
и хилядите неизбежни болки,
присъщи на плътта. Такъв завършек
би трябвало да бъде блян за всеки:
заспиваш, спиш…сънуваш може би?
Да, тук е пречката! Защото туй –
какви ли сънища ще ни споходят
в съня безкрай, когато се измъкнем
от бренната черупка? – то ни спира;
таз мисъл прави жизнения гнет
тъй дълголетен. Кой търпял би инак
безбройните камшици и обиди
на времето: откритата неправда
на силния, съдийския бавеж,
надменността на ранга, произвола
на всеки, който е получил власт,
отритнатата обич, злия присмех;
със който некадърниците плащат
на тихата заслуга – всичко туй! –
когато едно бодване тук, вляво,
очиства сметките ни? Кой би мъкнал
със пот и стон товара на живота,
ако не беше този страх пред нещо
зад гроба, в неоткритата страна,
отдето никой пътник се не връща –
той смазва волята ни и ни кара
да се мирим с известните беди,
наместо да летим към неизвестни!
Тъй размисълът прави ни пъзливци
и руменият цвят на дързостта ни
повяхва под отровното белило
на многото мъдруване. И ето,
мечти високи, почини с размах
на нейде кривват и така си гаснат,
не станали дела!…Но тихо!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*