Истинският режисьор на живота е случайността

Решаващите мигове в живота,които го променят завинаги,не са белязани непременно от шумни и пронизателни драми.Всъщност драматичните мигове на предопределящите живота събития,често са невероятно приглушени.Те разгръщат революционните си последици и разкриват живота в нова светлина съвсем безмълвно.И в тази прекрасна тишина се крие необикновено благородство.

Живеем тук и сега.Всичко предишно и от други места е отминало,почти забравено.Какво можем,какво трябва да направим с цялото време пред нас?Открито и неоформено,леко като перо в свободата си и тежко като олово в несигурността си?Желание ли е това – подобно на мечта и носталгично – да застанем още веднъж в онази точка на живота,и да можем да поемем в посока,съвсем различна от тази,която ни е направила каквито сме?

Когато напускаме едно място,ние оставяме там частица от себе си.Оставаме там,макар че сме тръгнали.И в нас има неща,които можем да открием отново само ако се върнем там.Ние пътуваме към себе си,отивайки на място,където сме прекарали отрязък от живота си,колкото и кратък да е бил той.И чрез пътуването към себе си,трябва да се опълчим на собствената си самота.Нима не е вярно,че зад всичко,което правим,стои страхът от самотата?Не се ли отричаме затова,от всичко,за което съжаляваме,в края на живота си?

Не се ли свежда до концепцията за Аз-а определящата идея,за това,което трябва да постигнем или изпитаме,за да утвърдим живота си?Ако случаят е такъв,страхът от смъртта може да се опише като страх от неспособността да станеш какъвто си планирал.Ако ни сполети убеждението,че тази цялост е непостижима,се оказва,че незнаем как да изживеем времето,което вече не може да бъде част от един цял живот.

На младини живеем сякаш сме безсмъртни.Съзнанието за тлеността танцува около нас,като лека книжна панделка,която едва докосва кожата ни.Кога се променя това в живота?Кога панделката става по-стегната,за да ни удуши най-накрая?

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*