Душата ми

Искам да потъна в себе си. Не знам защо изпитвам такава необходимост. Понякога се откъсвам от собственото си Аз, политам нагоре и се наблюдавам. Все едно, че съм друг човек. Виждам някаква фигура, която крачи – чужда и нереална, смачкана от дните, уплашена и търсеща да се захване за нещо. Наблюдавам се и ме хваща страх. Дали тази долу е реалната, или онази, която безпристрастно наблюдава света под нея… Виждам се… някъде съм… чужда и самотна… Вечерите са като затворени в орехова черупка или точно обратното – пръснати из цялото пространство, във вселената и ако има и други вселени, душата ми се озовава и там. Тогава усещам всички клетки по тялото си. Надниквам в тях, блъскам се в потока от кръв, преминавам през сърцето си, стоплям сама пръстите на ръцете си и се опитвам да разбера тайната на залутаната си душа. Мисля, че тя е някъде там, из лабиринтите на вените и капилярите, в тъмната част на мозъка ми или скрита зад ирисите на очите. Една вечер видях душата си като черна бездна. Беше толкова дълбока, че в нея можеше да се побере вселената. Виждах звезди, които се раждаха и умираха, живи и мъртви светове, начало и край, имаше човешко дихание и божествен промисъл. Всичко имаше. Въпреки безкрайността, усетих душата си да пулсира и в едно малко червено топче. То светеше красиво и пръскаше искри върху всичко. Дори и мъртвите светове поемаха от светлината и се опитваха да поемат още един последен дъх. Ярките звезди също заобичваха това червено топче, приемаха от топлината му и я правеха част от своя живот. Световете потръпваха от радост, че са получили дъх от някаква човешка душа и от това някъде разцъфтяваше любов. Тогава и сърцето ми се пръскаше, политаше из мъглявините и галактиките и разнасяше човешкия стремеж към опознаване на непознатото. В такава вечер, когато живеех във вселената и тя живееше в мен, отново видях душата си. Бездната беше чудовищна. На дъното ù имаше два огромни камъка. Лежаха плътно притиснати един до друг и издаваха синьо сияние. Бяха много тежки и много гладки. Там, под тях, беше най-загадъчното и неразбрано нещо, което душата ми пазеше толкова ревниво, че се страхуваше да го покаже и затова беше захлупила тайната с двата камъка. А те наистина бяха чудни! Издаваха светлина, но бяха студени, бяха красиви, но и отблъскваха. Примамливи и страшни. Под тях беше същността на душата ми.

Заплаках… Плаках дълго и умолявах всичките сили, движещи това великолепие, да ми открият тайната под тях. Сълзите ми покриха камъните и те заблестяха като истински изумруди. Бях омагьосана и знаех, че никога няма да мога да се откъсна от потресаващата гледка. Сълзите къпеха и звездите, бездните ги попиваха и издаваха учудени стонове, мъглявините се оросиха от тях и всички ме подканяха да се прибера в себе си. Това под камъните беше страшно за мен. Но как да оставиш затисната част от душата си! Как да я обречеш на вечна болка, нали е моя! Как да я оставя неразбрана и от самата себе си…

Тогава вселената разбра мъката и молбата ми и сама открехна двата блестящи камъка. Разместиха се бавно и между тях се стекоха всичките сълзи, които бях изплакала по нея. На дъното ù лежаха Тъгата и Самотата. Тъгата се усмихна самотно, Самотата я погледна тъжно. Вцепених се… Разпилях се… Събрах се в малкото червено топче на душата си… Умрях в него и чрез него… Тъгата простена и се настани в очите ми. Самотата проплака и завладя душата ми… Това бях аз…

Защо поиска да се разгадаеш, попита ме Тъгата. Защо не поиска утеха при някого, упрекна ме Самотата и ме заоблизваха със солените си езици. Душата ми прокънтя толкова силно, че от звука ù потрепнаха всички звезди, усетих ги как примигаха и се опитаха да ми дадат спокойствие. Една дори заплака. Може би не толкова заради мен, колкото за това, че идваше краят ù, защото и звездите умират. Помислих си, че с нейния край ще си отидат Тъгата и Самотата… О, не, разбра ме тя и с последните си искри се усмихна тъжно. Няма да си отидат! И никой няма да ги прогони! Нали знаеш какво е илюзия? Не се самозалъгвай… Едното ти око ще плаче от тъга, другото – от самота. И никой няма да те види и да те разбере. Защо искаше да откриеш тайната, пазена в дъното на душата ти? Защо поиска да се спуснеш в най-тъмното ù ъгълче, да повдигнеш двата тежки камъка? Сега те ще ти тежат, ще ти тежат… и няма кой да ги премахне. Плачи!

Плаках. Не със сълзи. Без звук. Плаках със сърцето си. Бях проумяла истината за себе си… Видях се в невидимото и така прозрях видимото. И аз бях едно космическо случване, така, както е и с всеки човек, бях подредба на нечия идея за залутан в пространствата дух, който няма да намери покой никога. Никога… никога… никога.

Защо го поисках, защо? Защо поисках да позная забраненото, скритото и от съдбата? Защо обрекох себе си на празнота? Каква е истината за мен?

Бях на границата. От едната страна имаше живот, случване. От другата – абсолютната и безнадеждна пустота. Обърнах се. Видях един уморен дух. Гледаше тъжно. И уморено, естествено. Беше затънал в собствените си мисли – тежки и лепкави като тиня. Те го уморяваха. Беше сломен от собствените и чужди чегъртания по душата. Чувстваше се празен. И уморен… Но беше все още в света на живите духове. Аз дори не бях изчегъртана или уморена. Бях самотна, толкова, че светът беше загубил значението си. Погледнах го. Потърсих помощ. Но той нямаше желание да ме спаси. Тръгнах към бездната, а пътят ми беше окъпан от собствените ме сълзи и безмерната мъка, събрана из лабиринтите на съзнанието ми.

„Бягай! И не се обръщай!” Това ми каза умореният дух и се затвори в своята черупка. Не видя как последната ми сълза като бисер капна върху ръката му, не видя как тя попи влагата, не видя и това, което се случи с мен.

А аз полетях в зейналата бездна – абсолютно празна и абсолютно самотна. Потъвах в мрака и вече нямах никаква надежда за спасение. Никаква! Пространството ме обгръщаше безвъзвратно и създаваше единствения и самотен свят за душата ми. Вече нямаше да се бунтува, да търси, да се вълнува. Нямаше да трепти в очакване, да търси любов или светлата нишка към щастието. Това, което ù предстоеше, беше истинската Самота. Дори и Тъгата щеше да се разсее, защото няма за какво да тъжи. Ще ù остане абсолютната самота. Ще си отиде и страхът, и стремежът, и пустотата ще превземе остатъците от клетата ми душа .

Навярно тя ще си остане там и ще чака ново пространство и нов живот. Моята душа беше безжизнена, несъществуваща и забравена… Премина през света с божествена искра, но никой не видя блясъка ù, никой не поиска топлината и нежността ù. Озари с блясък пространството и потъна безвъзвратно в бездната на Самотата.

Никога, никога, никога… никой не я забеляза… не я обгърна с любов… не ù подари истинска нежност… не я разбра… никога…

И сълзите бяха излишни, безсмислени и блудкави.

2.

Никога… никога… никога… Това си повтаря душата ми. Аз не съм онази, която беше затисната от Тъгата и Самотата. Друга съм. Също самотна и тъжна, но най-вече – уморена. Много, много уморена… От какво ли. Дори нямам сили да мисля. Знам само това. Уморена съм… Душа на мъж… потънал в самотата на годините. Целият в паяжини, протрит, смачкан цървул, изхабен и празен. Кому ли съм нужен такъв?

Приплаквам из кьошетата, оглеждам се някой да види неизплаканите сълзи, но как да ги види, като не искам?

Понякога се връщам в светлата зона на битието ми. Аз ли съм това? Какъв е този дъх на купони, кой е този бохем с килната шапка? А, май съм аз… Дори нямам сили да се погледна. И защо ли? Отписал съм се. Самостоятелно, без принуда или видима причина. Така е по-лесно, може би. Да си свит в ъгъла на битието, да гледаш на нещата отстрани и да скимтиш тихо. Поглеждам се отстрани. Аз ли съм? Това ли е душата ми – скучна, еднообразна, сива и блудкава. Трябва ми упование и надежда, мотив, стимул и цел, към която да се стремя. А аз съм затънал в блатната тиня и дори не викам, защото няма кой да ме чуе, да се възхити или възмути от това, което ще чуе.

Мисля си… никой няма да ме чуе, защото не го искам. Затова съм се занемарил, не искам никой да ме вади от тинята. Нищо не излиза от душата ми, като запуснат кладенец е, затрупан с тежки камъни. Затисната, забравена и ненужна. Прошумолях из живота и се свих в това затънтено място, където светлина не прониква, а другите души се страхуват да надникнат. Дали съм на дъното, но нали те са бездънни? Глупости! Моята си има дъно! И какво има там – безкрайна блудкавост, тихо скимтене, сива мъгла… не, не бива така. Някъде из уморените ми мозъчни клетки, част от сивото ми вещество – мъничко, съвсем мъничко, се опитва да надигне гласец „Ей, човешка душо, защо така?” Пита… да си пита. Кой ли ще ù отговори. Би трябвало да съм аз, ама като не искам. Защо да ù отговарям, нали съм уморен, изхабен и отписан. Господ не ме е отписал, а аз сам… Трябва ми вдъхновение, а се чувствам изхабен, сломен и смазан от собствените си мисли. Собствената ми душа се самосъжалява, а дори не иска да отрони и една сълза. Мързи я, нали е уморена? Какво ли ù трябва на моята душа? На този запустял занемарен кладенец, в който никой не иска да погледне…

Никога… никога… никога… Никой не иска да погледне…

Не плача. Душата е на мъж. А мъжете не плачат. Казват, че сме силни. Казват…

Не плача. Но няма и надежда. Нали и за това трябва да направя усилие, а аз съм уморен.

Не плача. Но няма и любов. Нали за това трябва да са двама. А аз съм уморен. Нямам сили да изпълзя от сумрачното си ъгълче, да отворя очи и да погледна към света. Е, не плача… нямам сили, желание и стимул. Не плача, защото съм умрял.

И тогава… Това е извън границите на възможното. Защо ли? Нали бях отписан и уморен. А тогава… от небесата се спусна друга душа. Някаква странна, преплетена от черна и бяла нишка. Бялото искреше и пръскаше огнени искри, тъмното влачеше след себе си всички тайни на космоса. Размърдах се. С мъка… Отворих едно око – истина е. Душата се стрелкаше край мен и се мъчеше да ме издигне от тинята. Защо ли не ме остави в моята си безнадеждност, така хубаво сме си свикнали! Пък и е по-лесно да си седиш свит, а не да потърсиш чудесата извън тъмата на самоокайването. Но душата не се отказваше. Дърпаше ме нагоре, блъскаше из задрямалите гънки на битието ми. Такава душа! Невъзможна! Нечувана! Магическа и обсебваща. Не, няма да й се дам! Ами ако това е плод на моята умореност или мечтата ми, че ще се измъкна, ако това е илюзия, напразна надежда?

Никога ли? Какво казах, боже мой. Никога не казвай никога! Космосът ни срещна и ни свърза с най-силната енергия, а аз какво да правя? Сърцето ми се изпълни с необяснима радост, последен дар от съдбата и днес моята душа е вплетена в бялата искра на другата душа. И утре ще е така, а как искам това да продължи докато съществуват клетките на умореното ми тяло! Искам да съм край тази душа, да мъркам край нея, да съм до нея, в нея… Сърцето ми се изпълва с необяснима радост, последен дар от бога, а ме боли. Искам да съм вплетен в този дух, да бъде част от мен и аз част от него, окончателно и безвъзвратно. Да имам нещо от него, което да ме топли и никой друг да не притежава част от магията ù. Искам, ах, как искам да изляза като пеперуда от пашкула си, да полетя към нея, да ù се посветя. Страх ме е да го мисля, защото това не съм аз. Нали бях изхабената, уморена и примирена със самотата и тъгата душа! Трябва да прочистя себе си от собствените си скелети, които, макар и покрити с паяжина, оказва се, съществуват. Съществуват ли? Забравих за тях, забравих! Онази стрелкаща се душа се настани в пространството около мен и направи осезаеми и живи заспалите ми клетки.

Никога. Никога… каква беше тази дума? Обърнах се и видях как онази странна душа си тръгна. Бялото сивееше, черното скърбеше, двата цвята се размиваха от сълзите на странната душа. Беше си тръгнала. Прогоних я, защото съм уморен и не искам никой да ме вади от унеса. Добре ми е в кюшето. Да не ме вижда никой. А беше толкова хубав! Сълзите оставяха диря от блестящи капчици, вятърът ги поемаше и разнасяше из пространството и те изчезваха, като че никога нищо не се е случило.

Тя застана в края на една черна бездна, а аз ù казах: ”Бягай! И не се обръщай!” Онази душа се изпълни със сълзи. Не ги изплака и когато полетя в черната бездна на Самотата, те се изсипаха по пътя ù.

А може би наистина не се беше случило, защото можеше да има и друг край.

Никога. Никога… никога няма да оставя тази омагьосваща душа да си отиде от мен. Никога. Светлото у нея опари сетивата ми, изпълни ги с чиста вода, събуди желанието ми за живот. Пръските от живот ме изправиха, дадоха ми сили и се хванах за края на светлата ù нишка. После полетяхме. Накъде? Не попитах. Не ме интересува. Важното е, че имах този чуден дар от Космоса и беше глупаво да го отмина. Светлата спирала от онази душа ме понесе из висините.

И тогава видях други светове – неподозирано красиви, неподозирано разнообразни и по-приказни от всичко, което е родила човешката фантазия. Целият Космос беше под нас, в нас, около нас, ние бяхме целият Космос и той беше наш. Тогава черната нишка на онази душа се прокъса и видях как два изумрудени камъка паднаха и полетяха в необятната бездна на пространството. Това беше тежестта на другата душа – Самотата и Тъгата.

И така… освободени от бремето, ние полетяхме. За мен нямаше умора, отчаяние и празнота. За другата душа нямаше Тъга и Самота. Напълно освободени, те полетяха.

Така ли е?

Това ли ще стане?

Остава ми да направя едно малко усилие, да се изправя, да се хвана за нея и да я обичам…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *