Старшината:
-Къ тиа името редник?
-Вълчан Кучков Лисичков от с.Мечка
-Еба тоа дзвер…

 

 

Звъни телефона, Айшето вдига:
– Биси? Кой бажда съ?
– Биси майката.

 

Чапаев, Петка и Анка картечарката отиват на разузнаване по посока на фронтовата линия. Отпред пълзи Анка, след нея Чапаев, най-накрая – Петка. Чапаев пита:
– Анке, майка ти балерина ли е била?
– Не, защо?
– Такива дълги и хубави крака имаш…
Пълзят. След малко Петка пита:
– Чапаев, а твоят баща тракторист ли е бил?
– Не, защо?
– Такава права и дълбока бразда правиш…

 

 

Един отива при циганка-гледачка и заявява:
– Абе, хвърли едни карти, че ми се струва, че жена ми изневерява с комшията.
– Вай, златничък, как ще изневерява на сокол като тебе?
– Абе как! Връщам се вчера – няма я вкъщи. Излизам на терасата и гледам – комшията пуши по гащи на съседната тераса.
– Вай-вай, гълъбче, амчи то туй нищо не значи!
– Бе как да не значи, като гащите бяха нейните?

 

 

Прибира се един тийнеджър вкъщи с обеца на носа, при което баща му го вижда и му казва най-спокойно:
– Слушай сега моето момче. От има-няма 6-7 века е прието с обеца на носа да се разхождат или пиратите или гейовете. Сега ще стана от дивана, ще отида до балкона и Господ да ти е на помощ, ако пред блока няма пиратски кораб…

От дневника …

– Знаеш ли кои са най-богатите хора на тоя свят? Евреите и хомосексуалистите.
– Е, и какво от това?
– Нищо. Късно ми е да ставам евреин…

***

От дневника на дресиращия:

Ден първи: Кучето се изпика на килима. Аз му бутнах муцуната в локвата и го изхвърлих през прозореца.
Ден втори: Кучето се изпика на килима. Аз му бутнах муцуната в локвата и го изхвърлих през прозореца.
Ден трети: Кучето се изпика на килима. Аз отново му бутнах муцуната в локвата и го изхвърлих през прозореца.
Ден четвърти: Кучето се изпика на килима. После си бутна муцуната в локвата и скочи през прозореца.

***

Двама приятели разговарят на чашка:
– Жена ми постоянно ми “пили” – това да направя, онова да направя. Омръзна ми вече…
– Аз с моята се оправям без проблеми. Като я скастря и млъква.
– Как успяваш? Какво ѝ казваш?
– Ами, например, вчера ми се разкрещя: “Защо в мивката има мръсни чинии?”
– А аз ѝ отговорих: “Я се разкарай…! Още не съм измил пода!”

***

Крали Марко и Дарт Вейдър водят люта битка. След наколкочасов двубой най-после Крали Марко побеждава. Избърсва бавно кръвта от сабята си и задъхан казва:
– Бре, къв беше тоя асматик бе, за малко да ми извади очите с това фенерче.

***

Двама братя чукчи живеели в едно село на 20 км от океана. Един ден отишли до океана, убили един морж, хванали го за опашката и започнали да го влачат към селото. Проблемът бил,че двата големи зъби на моржа заоравали в снега и това ги затруднявало много. Когато изминали половината път, вече изпотени и изтощени, ги срещнал един бял човек и им казал:”Защо сте толкова тъпи? Ами дърпайте го за зъбите и ще ви бъде по-лесно!” Така и направили. Като минали известно разстояние, единият брат казал:”Видя ли, бял човек, умен човек. Така е много лесно за теглене!” А другият отговорил:”Бял човек, не умен човек! Виж, пак стигнахме до океана!”.

***

-Вчера скачах с парашут.
-Е и?
-Ами…разбрах откъде се отделя адреналина…

***

-Тaте, кой е този Бaтмaн?
-Един човек, който рaботи денем, a нощем се мaскирa, зa дa излизa по улиците.
-Кaто чичо Гошо!?!
-Не, чичо ти Гошо е трaвестит!

***

В едно село живял един старец, който се прославил с това, че можел да изпърди всяка мелодия…
Веднъж дошли журналисти от националната телевизията, за да се убедят от първа ръка в таланта на стареца и да заснемат предаване за този феномен.
Единият журналист пита:
– Можеш ли „Бяла роза“ на Славка Калчева?
– Лесна работа – казал дядото и изпърдял много вярно „Бяла роза“.
Другият журналист:
– А „Ветрове“ на Лили Иванова можеш ли?
– Няма проблеми…
Третия журналист:
– А класика можеш ли? Например Токата и фуга в ре минор, от Бах?
– Това не го знам, дайте нотите ще опитам…
Донесли му нотите, стареца ги гледал, гледал и накрая казал:
– Няма да стане момчета… тук на две места има по 5 такта легато – ще да се насера……………..

 

Писъци

Пищи дерайлиращият влак. Закъсняващата линейка. Безсмислената вече пожарна кола. Жената, която няма да върне мъжа си.

Пищи безнадеждността.

Пищиш в истерия. От страх. От ужас. При внезапната поява на нещо зловещо и неизбежно. При фатална катастрофа, непоправимо срутване.

Пищи безпомощността.

Пищи гладът, който не може да бъде заситен в момента. Пищиш от удар под кръста. От нож в гърба. От помия в лицето.

Пищи безизходицата.

Никой не знае колко октави се съдържат в общо взето кротката, склонна към мъркане човешка душа. Лежи в нея дискантото на писъка, готов ненадейно да излети през гърлото. Крясъкът е гняв, ярост, озлобление, но е една от гамите на нормалния човешки глас.

Писъкът е неговият свършек.

Раздират се струните му. Вледенява се топлият му дъх. Излита навън, събрал последните ти сили.

Писъкът е разрив на душата.

Той е краят на човешкото.

Дори не подозираме какво количество първичност е заложена в нас.

Не можем да определим инстинктите си.

Да назовем страховете си. Да извадим на показ стаените си ужаси.

Живеем с връхчетата на душата. Не смеем да дадем живот на дълбините.

Тъмно е в тях и е неведомо. Те имат свое съществуване.

Без господар. Без бог. Без правила.

Нямаме власт над тях и ни остава само да се молим да не вземат власт над нас. Няма да се познаем.

Колко пъти си усещал как писъкът лази към гърлото ти и са ти трябвали непосилни усилия, за да го затъкнеш. Това е гласът на твоите дълбини. Не една – десетки са устите, които искат да го изреват. Писъците на твоята същност. Не са излетели само защото не са пожелали. Или защото не им е дошло времето. Те имат свои времена. Спрели са сами. Не ти. Ти можеш само да ги преглъщаш. Да ги потискаш. Да ги спотаяваш.

Но многогласите писъци те гърчат отвътре. Растат, болят и тровят като апендикс.

Носиш си ги

Няма оперативно лечение за писъците от нашите дълбини.

Не можем да изтържем от себе си онази сянка, която ту малка, ту голяма, ту ефирна, ту плътна не ни оставя на мира през всичките ни години.

Гложди. Смущава. Стряска с неочаквани спомени. Стъписва ни с неподозирани постъпки, които като лунатици следваме.

И тънко-тъничко пищи. Нашето детство.

Неговата безпардонна откровеност. Приемането на черното само като черно и на бялото по същия начин. Веселият собствен свят сред света на подчинението и послушанието. Чистата логика на изчистените до бяло понятия за добро, лошо, светло, тъмно. Истинската радост и истинската болка.

Децата не знаят що е тъга. Познават само болката. Боли и от несправедливост. Помним ли категоричните детски категории за справедливо и несправедливо?

Те пищят сега с копринените си гласчета.

Пищи нашето вродено достойнство. Многоструен вой на хилядите допуснати, преглътнати, приети от нас унижения. Най-плътно запушваме ушите си за този писък. Най-много не искаме да чуваме него.

Загърбили сме гора от унижения, през която сякаш е минал някой друг.

Над нея се носи писъкът на жаждата ни за слънце, простор и очистващ дъжд. На копнежа по морето. На устрема към небето.

Истерично пищят оскубаните ни, подрязани криле. Всеки пропуснат шанс да излетим, да надзърнем в небето, да се доближим до слънцето, да се слеем с морето отправя към нас жестоките си въпроси. Иска обяснение. Търси отплата.

Бил си близо, бил си почти там, защо сега си в калта?

Какво направи със себе си.

Пищи женското начало в мъжа и мъжкото в жената.

Той се гърчи в сънищата си от копнежа да бъде нежен, уязвим, закрилян и закрилящ, приютяван и приютяващ. Да дарява топлина. Да разтваря обятия за красотата и добротата на света.

Тя тръпне от болка по силата и твърдостта, по независимостта и самостойността. Раздира я желанието да пробива пъртини и да прокарва пътища. Бушува волята й за волност и за свободен избор. Вие в нея водачът и вождът. Воинът и звероукротителят.

Във всеки от нас пищи и пита огромният потенциал от любов и доброта, останал неосъществен. Неутоленото желание за обич. За много обич. За цялата обич на света.

Имаше такова нещо. Помниш ли?

Пищят нереализираните омрази. Невъздаденото възмездие.

Всичко недообичано, недомразено, недоотмъстено иска час за своя съд. Свидетелите са събрани. Явяват се неповикани.

Смущават съня ни и вгорчават пиянството ни.

Неизказаните думи и ненаписаните редове. Неподадената ръка. Неспасеният удавник. Неприласканото дете. Непосоченият подлец. Неизобличеният мръсник. Ненаказаният крадец. Непобеденият тиранин.

Пищи безнадеждната ни надежда, която още иска шанс.

Най-страшен е писъкът на мечтите ни, останали в забрава.

Те бяха родени от нас, защо ги убихме? Бяха същност и идентичност на всеки от нас, защо ги обезличихме?

Няма никога да ни простят. Не помага нито едно оправдание.

Ще ни наказват вечно със своето неизтребимо присъствие.

Стискаме за гушата разочарованието от себе си. Не искаме да чуваме гласа му. Няма да го признаем. Опитваме се до го заместим с разочарованието от света, хората, изкуството.

Този свят, който винаги е бил крив. И естествено не ни разбира. От най-малките до най-обхватните си измерения светът не е по наша мярка. Семейството е не това, в което сме заслужавали да попаднем. Нито страната и държавата, а най-малко пък обществото.

Да не говорим за времето си. Родени сме или късно, или рано, но никога в епоха, достойна за нас.

Пищи потребността ни от общуване наред с неспособността да разбираме хората. Не знаем дори какво в крайна сметка представляват. Познаваме собствените си представи за тях, не и тях самите. Не правим нищо, за да ги опознаем. Не искаме това, както не искаме да познаем и признаем истината за себе си.

Изкуството разочарова най-лесно.

Защото е заменимо. Повтаряемо. Може да се сътворява пак и пак отначало. Не е живот. От живота няма как да се разочароваш. Той е единствен и неповторим. Друго няма.

Колкото и да играеш на огорчен, нещастен, онеправдан – ти си твоят живот и той е ти. И винаги си мислиш, че си го направил ти. Кой досега е казал, че е разочарован от себе си?

Не спира, никога не е спирал писъкът на страха от старостта.

Колкото повече остаряваме, толкова по-пронизителен става. И все по-наивно си внушаваме, че тя предстои. Дори когато е сковала краката, ума, сетивата и емоциите ни, пак мислим, че е някъде напред, че е далечна.

Вплитат се в този писък ужасът от смъртта и ужасът от живота. Вечно единоборство. Неразделими врагове. Непримирими приятели. Всеки от тях едновременно стъпква и въздига другия.

Възел. Възел от писъци в гушата, през който едва-едва дишаме.

Пищят в нас безнадеждността, безпомощността, безизходицата.

Жилите им са изпъкнали. Очите изцъклени. Косите щръкнали.

Ням филм. Телевизор без звук.

Угасваш екрана.

Истинският режисьор на живота е случайността

Решаващите мигове в живота,които го променят завинаги,не са белязани непременно от шумни и пронизателни драми.Всъщност драматичните мигове на предопределящите живота събития,често са невероятно приглушени.Те разгръщат революционните си последици и разкриват живота в нова светлина съвсем безмълвно.И в тази прекрасна тишина се крие необикновено благородство.

Живеем тук и сега.Всичко предишно и от други места е отминало,почти забравено.Какво можем,какво трябва да направим с цялото време пред нас?Открито и неоформено,леко като перо в свободата си и тежко като олово в несигурността си?Желание ли е това – подобно на мечта и носталгично – да застанем още веднъж в онази точка на живота,и да можем да поемем в посока,съвсем различна от тази,която ни е направила каквито сме?

Когато напускаме едно място,ние оставяме там частица от себе си.Оставаме там,макар че сме тръгнали.И в нас има неща,които можем да открием отново само ако се върнем там.Ние пътуваме към себе си,отивайки на място,където сме прекарали отрязък от живота си,колкото и кратък да е бил той.И чрез пътуването към себе си,трябва да се опълчим на собствената си самота.Нима не е вярно,че зад всичко,което правим,стои страхът от самотата?Не се ли отричаме затова,от всичко,за което съжаляваме,в края на живота си?

Не се ли свежда до концепцията за Аз-а определящата идея,за това,което трябва да постигнем или изпитаме,за да утвърдим живота си?Ако случаят е такъв,страхът от смъртта може да се опише като страх от неспособността да станеш какъвто си планирал.Ако ни сполети убеждението,че тази цялост е непостижима,се оказва,че незнаем как да изживеем времето,което вече не може да бъде част от един цял живот.

На младини живеем сякаш сме безсмъртни.Съзнанието за тлеността танцува около нас,като лека книжна панделка,която едва докосва кожата ни.Кога се променя това в живота?Кога панделката става по-стегната,за да ни удуши най-накрая?